1
Отправяме се към първия и за сега най-голям бежански лагер в София. По пътя, между старата сграда за която ви разказах миналия път и лагера, първото което виждаме е група от малки деца на видима възраст 5-7 години. Играят си на война. С малки калашничета и пистолетчета се преструват, че се убиват един друг, подскачат и издават смешни звуци. Иронията избожда очите ни.

Преди да разговаряме с когото и да е обикаляме цялата сграда. Неделя е, топло е и центърът кипи от живот. Сякаш всички са излезли – децата играят по площадките, възрастните се разхождат и говорят помежду си, много хора са си направили импровизирани пикници по околните поляни и играят на карти. Разнообразието от култури и хора е огромно. Някои са облечени нормално и се държат и изглеждат точно като нас. Други са с черни дрехи и забрадки и ходят притеснително по групи, очевидно мюсюлмани. Но напрежение няма. Не виждаме кавги и преструване, сякаш хората са успели да намерят пътя към взаимно разбирателство.
2

След обиколката се опитахме да заговорим един човек, който според нас, владее английски. Мъж на средна възраст, както разбрахме по-късно – сириец, облечен много добре, дори по наши стандарти – риза Hugo Boss, диоптрични очила Dolce & Gabbana – спретнат и чист. От осанката и дрехите му си личи, че преди е бил заможен и горд човек. Заговихме го – наистина знаеше английски. Започна да ни разказва интересни неща, но в момента, в който извадихме диктофон, спря разговора и учтиво ни помоли да си тръгнем, защото: „не искам проблеми, моля”. Уважихме решението му и продължихме нататък. Срещнахме същото отношение от много хора, които се опитахме да заприказваме – или не знаеха английски, или не желаеха да говорят. Хората са притеснени, вече сякаш им е омръзнало от журналисти и странят от нас.
3
Тогава отидохме при входа на центъра. Там ни посрещна табелка „Внимание, обектът се наблюдава” и будка, от която двама охранители на частната фирма „БАТ Секюрити“ бдят за сигурността. Заговорих единия от тях и му обясних, че съм от Security.bg, портал за сигурност и охрана. Питах го дали мога да му задам няколко въпроса и той охотно се съгласи – усмихнат и приказлив човек.

От него научих, че проблеми със сигурността почти няма – дори напротив – нещата, поне в този лагер, били по-спокойни, от колкото хората си мислели. Всеки ден на регистрираните бежанци се прави поименна проверка, за да се види дали са се прибрали. Ангажираните за този лагер охранители били около 40 души на различни смени. Освен това полицейски патрули денонощно обикаляли около лагера и околностите и следели за сигурността. И наистина – обърнахме се и видяхме точно зад нас спряла полицейска кола.
_DSC7802
Охранителят призна, че напоследък центърът е по-натоварен и вътре хората живеят натясно. Но въпреки това се справяли, разбирали се помежду си и не правили големи проблеми. Разбира се, като на всяко място в което толкова много хора са принудени да живеят под един покрив, битови конфликти и дразги имало, но не прераствали в по-сериозни сблъсъци. Човекът от охраната ни сподели, че когато е постъпил тук хората в лагера са били 240, „а сега са 1240”. Разказа ни, че бежанците не правели проблеми на хората от квартала. Понякога се намирал някой, който да краде от магазина, но „това и българите го правят, зависи от човека, не от каква народност е”.  Когато се случел подобен инцидент обикновено има записи от камерите по магазините и охранителите издирват нарушителите.
IMG_4988
Интересно е, че лагерът кипи от деца, според охраната били над 300. Но няма проблеми и с тях – играели си по цял ден и освен това били обучавани на български и английски в импровизирано училище на втория етаж. Най-големият проблем обаче е, че в центъра няма стол и бежанците сами трябва да се грижат за прехраната си. Почти всеки ден идвали дарители, които оставяли картофи, хляб и други основни продукти. В лагера имало и много бедни, и много богати хора. И сякаш, за да докаже тези думи, в този момент покрай нас мина младо семейство – мъж, жена и дете сирийци, очевидно приятели на охранителя с който разговаряме. И тримата бяха облечени с маркови дрехи, стилно и чисто – млади и хубави, изглеждаха по-добре, отколкото много от българите в центъра на София.

Междувременно, точно до нас, се случи нещо доста интересно. Пристигна голяма кола с две жени, които очевидно носеха нещо за бежанците. Самите бежанци и най-вече децата отдалеч „надушиха“ за какво става въпрос. В мига, в който жената отвори багажника, пълен с торби с дрехи, зад колата стана огромна навалица. Хората започнаха да се дърпат и бутат, но най-странното – никой не издаде и звук, никой не се скара или удари другия. Всички дрехи от колата бяха разпределени между бежанците буквално за броени секунди.
5

Благодарихме на охранителя и продължихме нататък. Заговорихме двама млади сирийци, които знаеха английски. Единият е бил журналист и в страната си, а другият е студент. След това разговаряхме и с още няколко сирийци. Историите на всички си приличат – нямат пари, живеят лошо, бягат от войната, не им дават докумени  и т.н. – трудно е да чуеш нещо по-различни от оплакване. Когато ги попитаме на коя страна са във войната, отговорите са различни – някои подкрепят правителството, други – Свободната сирийска армия. Повечето обаче са единогласни, че в страната им преди войната хората са нямали много права, имало е цензура, политически арести и прочие. Но въпреки това Сирия се е развивала и хората са живеели добре и мирно. Затова в момента, въпреки че не харесват Башар Асад, още по-малко харесват бунтовниците и искат тази война въобще да не е започвала.
6
На никого, обаче, не му харесва в България и единствено се оплакват за това как се държат българите с тях и колко  са лоши условията у нас. „Преди войната Сирия беше много, много по-добра страна от България. Аз не искам да седя вече тук. Искам да се прибера. Не ми харесва.”, каза единият бежанец.

Това малко ме обиди. Защото, за съжаление, много (не всички) от тези хора са неблагодарни и вместо да се радват, че са живи, те не спират да ни заливат с оплаквания и да ни разказват колко е лоша страната ни и колко по-хубава е била тяхната. Замислям се, обаче, дали не е точно така? Мога ли да ги упреквам? Какво виждат те от нас –  околностите са едни голи полета с порутени сгради, самите бежанци са наблъскани в малка сграда и оставени на произвола на съдбата – без храна и някакви грижи. Започвам да се чудя къде е истината.
_DSC7824
От една страна тези хора идват в нашата бедна държава, която не може да изхрани дори собствените си деца, какво остава за тях. Те са бежанци, чужденци и очакват ние да се грижим за тях, да се отнасяме добре с тях и да ги храним, въпреки че не дават нищо в замяна. Когато очакванията им не се покриват, те започват да се оплакват и да говорят колко е лошо тук. От другата страна, обаче, те наистина не виждат от нас по-различно отношение – само бедност, лошо държание, мизерни условия. Не са виновни за положението, в което се намират, никой не иска да бъде във война и да плати с живота си за това. Всеки човек има елементарни нужди и се бори за живота си. А и, мисля си, можем ли ние да  упрекваме  6000 чужденци за това, че „паразитират” в нашата страна, след като самата България е изпратила над 3 млн. души, които живеят в чужбина, за да имат по-добър живот?  Нима е различно? Всеки трябва да си отговори на тези въпроси.

Print Friendly, PDF & Email