Отправяме се към бежанския лагер в столичния квартал „Овча купел“ в неделя сутринта, докато градът все още спи. Трима души сме – двама журналисти и един фотограф. След около час сме  при лагера – грозна, привидно ремонтирана  сграда, където живеят над 1000 чуждоземци, потърсили убежище и закрила в нашата държава.
IMG_4948
Минаваме през отъпкана голяма поляна, която води към лагера. Точно по средата ѝ,  насред нищото, се намира голяма недостроена сграда, стара бетонна отломка от минала епоха. За наше най-голямо учудване сградата съвсем не е пуста. В нея живеят десетки бежанци от цял свят, за които в момента този грозен строеж от желязо и бетон е единственият дом, който имат. Нужно е да поясним, че, както разбираме в последствие, тази сграда не e на агенцията по бежанците и за нея не отговаря държавата. Там живеят самостоятелно настанили се бежанци. По техни думи те или не са допуснати до истинския лагер, или са „изгонени”. От няколко души чуваме и за т. нар. „сирийска мафия”, тоест, че сирийците били с приоритет и затова хора от други народности попадат рядко в лагера. По-късно обаче видяхме в лагера да живеят и чернокожи, които очевидно също не са от Сирия. В настоящата статия ще представим една по-различна гледна точка – тази на хората, които обитават изоставената сграда.
_DSC7765
Точно на „входа”,  срещаме младо семейство – мъж, жена и дете. Приличат на монголци, но се оказват афганистанци. Симпатични са и се отнасят любезно с нас. Мъжът, който говори малко английски, ни разказа, че е със семейството си в тази сграда от 10 дни, забравени от всички и оставени на произвола на съдбата. Поканват ни да разгледаме импровизирания им дом.

На долния етаж, в първата стая, виждаме мъж от ромски произход, очевидно клошар. Той свива цигари от влажен тютюн и вестникарска хартия, а около него скача малко черно кученце. Обяснява ни, че  живее редом с бежанците, съжалява ги и им помага с каквото може. Питам се – в какви условия трябва да живеят тези бежанци, че човек като този да ги съжалява?
_DSC7716
Сградата е огромна. Грозните ѝ, но правилни пропорции, еднакви коридори, еднакви стаи, подсказват за характерните белези на социалистическото строителство. Тя е на 3 етажа, съставена от 3 дълги коридора, а във всеки от тях, от ляво и дясно, има десетки стаи. Абсолютно голи, но си личи, че са обитавани от хора. Повечето стаи са изписани със странни арабски текстове. Тук-там има и надписи на английски. По подовете са нахвърляни одеала, стари дюшеци, дрехи, остатъци от храна и всякакви боклуци. Някои хора са си направили импровизиран дом – постлали са с каквото са могли „стаята” си, сложили са „врата” и „прозорци” от найлон. А самите прозорци са огромни и голи. Чудим се защо хората се затварят в сграда – със същия ефект биха могли да спят навън. Сигурно им дава някакво чувство за закрила.
_DSC7746
Тъй като съм от сайта Security.bg освен всичко друго започвам да мисля и за сигурността. Първо – сградата е изключително опасна – дупки, водещи до дълбоки шахти, отворени врати и прозорци… А тук живеят и деца. Наоколо не виждаме полиция, охранители и въобще какъвто и да е представител на държавата. Тези хора са изоставени буквално на произвола на съдбата си. Освен, че тяхната собствена сигурност е под всякаква критика, е истинско чудо, че все още няма инциденти. Забелязвам и друг проблем. Десетки хора, и от това бетонно чудовище, и от бежанския лагер малко по-нагоре, скитат свободно из околните поляни. Няма кой да ги следи къде отиват, какво правят и какви цели имат. Дори да не се върнат никой няма да разбере. По-късно виждам от тези хора из целия квартал „Овча купел“, а и по-навътре към центъра. И се питам – за каква сигурност се говори по медиите, какво ни успокояват, че всичко е „под контрол” политиците? Всеки бежанец, който веднъж е влязъл в държавата ни, след това може да се слее с нея и да прави каквото си иска в нея – няма кой да го спре. Да, наистина хората, които обитават тази сграда са незаконно настанали се и Държавната агенция по бежанците не отговаря за тях, но кой въобще ги е допуснал да стоят там?
_DSC7724
Около половин час говорим на развален английски с различни хора от различни страни от арабския свят. Всеки бяга от нещо и има своя история, която иска да ни разкаже, своя болка и драма. Само в едно са едногласни – не искат война. Дошли са в България с надеждата за по-добър живот, но сега и тази надежда се изпарява, сред ужасните животински условия, в които са принудени да живеят тук. Казват, че поне е по-добре от смъртта. Единственото, което ги е очаквало, ако бяха останали по родните си места.

Чуваме много истории, но нищо, което да не е казвано и преди. А и разговорът с тяхното владеене на английски е труден и непълноценен. И тогава, срещаме може би най-интересния си събеседник – Садам –„главния” в цялата сграда. Садам ни заговаря на чист български и в началото е малко агресивен. След като вижда, че нямаме лоши намерения, се успокоява и ни кани в неговата стая, където започва нашият разговор. Първоначално имаме съмнения, че Садам е ром, но чертите му са по-различни, а и говори твърде добре български. Оказва се, че е инженер иракчанин, осъден на смърт в страната си и живеещ в България от години. Знае перфектно български, арабски, английски и базисно още няколко езика. Работил е като преводач, но е останал без работа и сега живее редом с останалите бежанци. Изглежда горделив и надменен, въпреки че условията, в които живее са под всякакви човешки възприятия. Слушаме го с интерес, защото ни разказва неща, които не можеш да чуеш от всеки, при това на родния ни език.
_DSC7737

Първият ми въпрос към него е свързан със сигурността – „Правят ли бежанците проблеми в района, заплаха ли са за българите?”. „Не! Никакви! Точно обратното!”, отговаря ми Садам. Разказва ми, че „българи, не цигани!” идват и бият „за удоволствие” хора от сградата и лагера. Големи групи се събират и издебват бежанците, когато са по 2-3, натупват ги и ги оставят. А ако намерят нещо в тях го взимат – колкото и малко да имат. А когато идвали полицаи се правили, че нищо няма и не предприемали никакви действия. Дори напротив – заяждали се с бежанците и им искали документи, въпреки че те, разбира се, нямат такива. Въпреки че живее от десетки години тук Садам ни обяснява разпалено: „България е дупка!”.

"Никой освен Иисус не може да ни спаси"

„Никой освен Иисус не може да ни спаси“

Сменяме темата и започваме да говорим за по-съществени неща. Питаме го какво мисли за сирийците. Садам казва, че по принцип иракчани и сирийци от край време имат „алергия” един към друг. Но тук всички са заедно. Поведението им било „културно”. Разказва ни, че много от тях са възпитани, интелигентни хора, които преди са имали добър статус в обществото. Повечето от тях идвали тук с парите си, защото преди да тръгнат са продали всичко – имоти, коли, вещи, взели са спестяванията си и са избягали. Сега тези пари са в банки и им били пращани от доверени хора когато имали нужда. Интересно е, че Садам, въпреки че самият той е мюсюлманин, разказва, че христяните сирийци били на по-високи ниво, по-„издигнати”. След като виждам, че вече е достатъчно предразположен, го разпитваме за по-важни теми – „Садам, кажи ми как е сигурността ни по границата?”. Отговорите му са крайно любопитни. Разказва ни, че турците „си затварят очите” и дори нарочно изпращат бежанци към нашата страна. Според него политиката на Турция била да се „отървава” от бежанците и да „товари“ умишлено България с тях. Дори в много от случаите турските власти казвали на хората, че в България е по-добре и на всичко отгоре им осигурявали транспорт до границата ни. Настанявали ги в палатки, давали им храна и им заръчвали да преминат. „А като дойдат до границата, граничарят се обръщал на другата страна – все едно не ги вижда”, казва Садам. „Между България и Турция няма договор за връщане. И те на това разчитат. Със Сърбия и Гърция има. Ако някой бежанец се опита да отиде там – директно ще го върнат.”
_DSC7769
Последният ми въпрос към Садам е дали наистина има агенти на „Ал Кайда“ и други терористични организации сред бежанците. Той е категоричен, че няма. Казва, че реално сигурно има агенти от различни служби по света, от Свободната сирийска армия, от други страни, но терористи – не. На тях не им трябвало да влизат по такъв начин. Ако някоя терористична групировка реши да направи атентат в България то това нямало да дойде от бежанците. Терористът ще има паспорт и ще бъде настанен в хубав хотел с всичко нужно подръка.

От разговора ни проличава, че Садам е интелигентен, информиран човек, който всекидневно общува с бежанци. И въпреки това имаме едно наум. Не приемаме думите му за чиста монета, но разговора с него със сигурност беше интересен. Въобще, става ни чудно, че нито една медия не е отразила пребиваването на хората в тази изоставена сграда, и че не е говорила с тях.

Отправяме се към сирийския лагер, където виждаме и научаваме други, не по-малко интересни неща…

(Очаквайте част втора.)

Снимки: Денислав Стойчев

Print Friendly, PDF & Email